Птици на населените места
Домашното врабче е предимно моногамен вид, но често се наблюдава и полигиния. Двойката често остава заедно през целия размножителен сезон, а понякога и за няколко години. Врабчетата обаче често „изневеряват“ на половинките си и копулират и с други индивиди в резултат на което около 15% от яйцата са оплодени от мъжки извън брачната двойка. Има сведения за кръстосване с полско врабче и испанско врабче, като мъжкият понякога привлича техните женски.
Гнезди в различни типове дупки, но е способно да изгради гнездото си и в клоните на дърветата. Дупките застила обилно със сламки, сухи растения, пух, пера от други птици. Ако е в клоните на дърво, гнездото е голямо и кълбовидно с отвор отстрани, сплетено от тънки клонки и сламки. Снася от 2 до 6 бели, изпъстрени с кафеникави, сиви и черни петънца яйца. Яйцата имат размери 23х15 мм. Мъти само женската или и двамата родители в продължение на 13–14 дни. Малките се излюпват голи, слепи и безпомощни. Родителите ги хранят предимно с насекоми и смлени на кашица семена. Малките напускат гнездото след около 17 дни и родителите ги хранят още 1–2 седмици. Малките имат жълта кожна гънка около местата, където се свързват горната и долната част на човката. В годината могат да отгледат 2–3 люпила. Полова зрелост настъпва обикновено след една година.
Градска лястовица е името на дребна птица от семейство Лястовицови разред Врабчоподобни. Дължината на тялото ѝ е около 15 cm, размаха на крилете 30 cm и тежи около 20 гр. Долната част на тялото ѝ е оцветена в бяло, а горната с изключение на кръста, който също е бял, е черна. В сравнение с повечето видове лястовици, крилете и опашката ѝ са относително къси. Крилете са заострени, а опашката вилообразно изрязана. Полетът ѝ е ловък и маневрен. Гласът ѝ е характерното лястовичо цвърчене.
Начин на живот и храненеЖивее подобно на селската лястовица в близост до хората и човешките поселения. В природата се придържа в близост до скалисти местности, където може да гнезди. Обитава гористи местности, покрайнини на гори и сладководни водоеми, но като цяло е силно урбанизиран вид. Храни се предимно с дребни летящи насекоми, които улавя ловко по време на полет.
Моногамен вид. Гнездото ѝ е иззидано от кал и сламки, и е подобно на това на селската лястовица, но е с цялостно открита горна част. Снася от 4 до 6 яйца, които мъти в продължение на 12-14 дни. Родителите хранят малките предимно с насекоми. Те напускат гнездото след около 20-23 дни. Родителите ги дохранват още известно време. Годишно могат да отгледат до 2 люпила. След завръщане от зимуването построяват новото гнездо или върху останките на старото или в близост до него.
В България е установено гнездене и хранене на малките до 28 август - твърде късна дата за повечето части на гнездовия ареал на вида в Европа
Белият щъркел е вид едра птица, представител на семейство Щъркелови. Гнезди и отглежда потомството си в Европа (включително и България), Северна Африка, Близкия изток и Централна Азия. Извършва сезонна миграция в Субсахарска Африка, Западна Индия и по-рядко в южните части на Арабския полуостров.
Възрастната птица има характерен вид с почти напълно бяло оперение, черни махови пера, дълъг врат, дълги червени крака и дълъг червен заострен клюн. Дължината на тялото от върха на клюна до края на опашката е 100–115 cm, а размахът на крилете е 155–215 cm. Формата и размерът на крилете помагат при миграциите на дълги разстояния, като позволяват на птицата да се рее и да използва топлите въздушни течения, за да пести енергия.
Видът е синантропен и гнезди в селища или в непосредствена близост до тях. Изгражда гнездата си върху комини, стълбове от електропреносната мрежа, покриви, паметници и все по-рядко върху стари изсъхнали дървета. Гнездото е с големи размери, ежегодно се ремонтира и освен за гнездене на белия щъркел служи за подслон на други видове дребни птици. Образува постоянни двойки, които ежегодно отглеждат по едно поколение от 1 до 6 малки. Малките за няколко месеца укрепват и отлитат с родителите си при есенната миграцията на юг.
Промените в околната среда в районите на гнездене и зимуване имат силно въздействие върху оцеляването на вида. Осигуряването на спокойствие на птиците при извършването на миграциите и по местата за почивка по маршрута е също от решаващо значение за ограничаване на смъртността при изтощителните прелети. Макар и добре познат, поради близкото си съжителство с човека, белият щъркел е изключително чувствителен вид. В продължение на столетия той успява да живее съвместно с хората и отново човешката дейност се оказва решаващ фактор за съществуването на вида.
Над България преминава най-големият миграционен поток на вида към Африка и обратно. Тук се събират птиците от източната миграционна популация и образуват огромни ята, които почиват и набират сили на няколко места по Българското Черноморие.
Белият щъркел носи разнообразна символика при различните народи, които са водили съвместен живот с него в продължение на столетия. Приема се, че носи семеен уют и щастие за дома, над който гнезди. Символ е на плодородието и родителските грижи. Щъркелът е хищник, като основната му плячка са дребни гризачи, които са вредители по полските култури. Счита се, че оказва пряко въздействие върху осигуряването на храната за хората. Ежегодните миграции, водещи до изчезването на птиците в края на лятото и повторната им поява след края на студената зима са предпоставка за възникването на множество митове. Щъркелът е птицата, която за българите символизира идването на пролетта. Обичаят на носенето на мартеници е също свързан с белия щъркел. Който види щъркел, трябва да свали мартеницата от гърдите си, да я остави под камък или завърже на разцъфнало клонче.
КласификацияБелият щъркел е една от многото птици описани през 1758 г. от шведския натуралист Карл Линей Тогава той нарича птицата с името Ardea ciconia. През 1760 г. френският зоолог Матюрен Жак Брисон отделя вида в нов род Ciconia.И двете имена – видовото и родовото, cǐcōnia, произлизат от латинската дума за щъркел. Птицата е наречена с това име в трудовете на Хораций и Овидий.
Белият щъркел има два подвида:
Ciconia ciconia ciconia – основният подвид описан от Карл Линей през 1758 г. Гнезди в Северозападна Африка голяма част от Европа и западните части на Азия. Малка популация от този подвид гнезди в Капската провинция на ЮАР в най-южните части на Африка. В края на лятото мигрират в Субсахарска Африка, където презимуват. Незначителна част от птиците зимуват в Индия. По данни от 1999 г. (Schulz) източната миграционна популация наброява 552 000 птици с около 132 718 – 134 718 гнездящи двойки, а числеността на западната възлиза на 112 000 птици с 29 866 гнездящи двойки.
Ciconia ciconia asiatica – този подвид е описан от руския зоолог Николай Северцов през 1873 г. Представителите му гнездят в Туркестан, а зимуват в райони от Иран до Индия. Те са малко по-едри от основния подвид, а по численост са значително по-малко. По данни от 1999 г. (Shernazarov) гнездящите двойки на този подвид възлизат едва на 1450 броя.[10]
До 1992 г. към вида на белия щъркел е причисляван и трети подвид Ciconia ciconia boyciana (Swinhoe, 1873). Същият е отделен като самостоятелен вид Ciconia boyciana (Hancock et al. 1992) с името Далекоизточен или Черноклюн щъркел.
Изкопаеми останки
Фосилни останки от щъркелова птица са открити на остров Русинга в езерото Виктория, Кения. Те са от миоцен на възраст 24 – 6 милиона години и представляват дистален край на дясна раменна кост от ранен представител на бял или черен щъркел. Останките не могат да бъдат класифицирани с точност поради близкото устройство на тялото и големина на двата вида. Други сходни останки са открити и на остров Мабоко от Среден Миоцен. В България субфосилни находки от среден и късен холоцен са намерени от палеоорнитолога проф. Златозар Боев в няколко древни селища – Долнослав (Асеновградско), Кабиле (Ямболско), Вила Армира (Ивайловградско), крепостта Баба Вида и други.
Големият синигер е смел и любопитен. Ако седите например неподвижно в беседка в парка, може да кацне дори върху вас. Сутрин се събужда преди другите птици и целият му ден минава в търсене на храна. Синигерите често се придвижват на малки групички. Звуците, които издават, са весели и разнообразни. Големият синигер е една от най-издръжливите на зимни студове птици. Само в дни, в които вали сняг, той сякаш изчезва. Ако в такъв ден чуете песента му, това е сигурен белег, че снегът е спрял.
Онлайн гласуване, организирано от Българското дружество за защита на птиците през 2012 г., обявява големия синигер за птица символ на София. Синигерът е избран сред общо 12 птици с гласовете на 24% от 8600 души.
Бързолетите са род дребни птици от семейство Бързолетови , разред Бързолетоподобни . Дължината на тялото им е между 15 и 20 cm, размаха на крилете 35-55 cm и тежат 30-100 гр. Оцветени са в еднообразни тъмни тонове, като понякога гушата и гърдите са по светли. Нямат изразен полов диморфизъм. Летят изключително добре и с много висока скорост.